3.2.3 Естетични и други ценности на природата

Вече посочихме, че някои от не толкова стриктните антропоцентристи са на мнение, че поне естетичните (или съзерцателните) аргументи в полза на опазването на природата могат да допълнят инструменталните; те аргументират необходимостта от опазване и култивиране на природата с чувствената ѝ привлекателност, т.е. с факта, че природата дава повод за изпитване на чувство на радост и доволство, удоволствие от дишането на чист планински въздух например.

Отвъд тясната инструменталистка перспектива можем да припознаем естетичната и съзерцателната ценност на природата. Подобни ценности напомнят за вътрешно присъщата ценност на природата, тъй като са свързани с оценностяването ѝ като такава, но все пак се приписват на хората: тази ценност се проявява и се развива като такава само чрез хората и техните естетически и съзерцателни практики. Не бива да забравяме, че естетичната и съзерцателната ценност имат друго качество като морални или етични ценности! За много хора терминът “съзерцателна ценност” означава не само че природата е естетически ресурс за нас, хората, но и че природата е абсолютно красива и сюблимна! Тук антропоцентричната позиция се прехвърля в полето на епистемичната и онтологичната позиция (макар и не в морален смисъл) и стигаме и до проблема, как можем да познаем природата по метафизичен път.

Въпреки всички аргументи обаче онтологичните следствия от този анализ може да бъдат отречени, като се отрече и хипотезата за независима естетична стойност на природата като такава; в този смисъл може да се твърди, че естетичната или съзерцателната ценност на природата съществува само ако хората оценяват красотата и сюблимността на природата. Помислете дали самите вие мислите, че природата има истинска естетическа ценност? Направете си тривиален мисловен експеримент, като се запитате: дали последният човек на Земята ще сгреши, ако разруши природата и цялата планета? Ако оценявате това като грешка, то за вас нечовекоподобните елементи също притежават ценност, та даже и морална ценност сами по себе си!

Помислете дали наистина е противоречие в самото себе си твърдението, че естетическата ценност на природата е “естетически присъща стойност за нас”. Може ли природата да има естетични аспекти (в обективен смисъл), които са разпознаваеми само за нас, но които се проявяват по такъв начин, че не сме свободни да решим какво оценяваме като естетически привлекателно в природата, тъй като определени качества на природата трябва да бъдат оценени като естетически по антропологически причини (на основата на споделения човешки опит и организация)?

Ако преценяваме като ценно само по себе си действието по съзерцаването и мисловната оценка на нещо, то ние всъщност приписваме това на качествата, които са вътрешни за това нещо, неговите огромни размери или сила (гигантски секвои, водопади) или неговата структурна сложност (причудливи скални образувания) или неговата свобода и неопетененост от инструменталната човешка дейност (морето, пустинята, небето) (Krebs, 1999: 46).

Може би нашата практика на естетическо възприятие е предпоставка да преживеем красотата и сюблимността на природата, но тази специална връзка между нас и природата е фундаментална (онтологична и антропологична) черта както на самите нас, така и на природата, която включва нечовекоподобни елементи. Необходимо е да имаме естетическо съзнание, за да преживеем природата като красота, но все пак природата е красива и сама по себе си, а ние притежаваме вътрешно присъща ни нагласа да преживяваме и ценим красотата на природата! Това са сложни философски въпроси, които нямат лесен отговор, но чрез тях можем да анализираме проблема за присъщата ценност на природата в по-обща перспектива.

Ако решим, че природата има вътрешно присъща естетична ценност, това не значи, че може да ѝ бъде приписана също и морално присъща ценност. От антропоцентрична перспектива моралните вътрешно присъщи ценности са вътрешни за нашата морална култура (и никога външни). Следователно, от една страна, антропоцентристите може да приемат естетичността и способността да бъде съзерцавана като вътрешно присъщи на природата, но, от друга страна, може да отрекат съждението, че моралната ценност на природата е вътрешно присъща за природата. За тези философи моралните ценности са винаги свързани с човека и с използването и наслаждението от природните ресурси и феномени. В същото време антропоцентристът може да направи извод, че съзерцанието на природата е ценно за постигане на добро качество на човешкия живот. В този смисъл (и само в този смисъл) в антропоцентризма естетичната ценност на природата (която може да има и вътрешно присъща такава) допринася за моралността на човешкия род, в смисъл че добрият живот именно като добър е от морално значение. Така естетичната (вътрешно присъща) ценност на природата допринася непряко за етичната ѝ стойност, макар естетичните ценности сами по себе си да не са същински морални ценности. Това наистина е много сложен път на съждение, но е типичен пример за философска аргументация.

Всъщност антропоцентричната позиция не е срещу емоциите и чувствата по принцип; тя не се отнася само към материалните интереси в природата. Антропоцентристите и неантропоцентристите с интерес към екологичната етика споделят положителното отношение към средата, в която хората са живели дълго време, тъй като тези места носят чувство за познатост и сигурност. На такива места човек се чувства сякаш си е “у дома”, “в родината”, която обикновено оформя до известна степен идентичността на живеещите в нея. Разбирането на самия себе си чрез родната страна и родната природа е честа форма на изразяване на индивидуалност (вж. Krebs, 1999: 55). Чувство за отчуждение и скръб обзема много хора, които се връщат на местата, на които са живели в миналото и видят, например, че дърветата пред родния им дом са изсечени, а природата се е променила изцяло. Антропоцентристите могат да се съгласят с идеята, че природата трябва да бъде защитена, ако е част от дома на хората. И така антропоцентристката перспектива влиза в съгласие с определен идеализъм и дори романтизъм (отношението към “родния дом”).

Антропоцентично ориентираният човек може също да чувства емпатия и съчувствие към сетивните животни, макар да отрича, че те имат вътрешно присъща морална ценност сами по себе си. Желанието да избегне болката и нещастието на всички живи същества не е необичайно за антропоцентриста. Съчувствието към живите същества, които могат да чувстват болка и тревога, не се нуждае от специално етично оправдание, защото за повечето хора това е очевидно и подразбиращо се. Дори без моралното уважение към природата, човек може да обича природата и да я цени. Антропоцентристкият подход не е студен и механистичен. Антропоцентристите могат да ценят, по принцип, всички природни феномени и техния интегритет, макар че не са предразположени да приписват на природата вътрешно присъща морална ценност.

Само ако антропоцентристката позиция е ограничена до чисто инструменталната гледна точка към природата, може да се превърне в жестока и строго материалистка. “Само някой, който нанася щети или вреди на природата без достатъчно добра причина, някой, който изхвърля празни бутилки от кока-кола по поляните, който тъпче бръмбарите и цветята, ако може спокойно да ги заобиколи или предпази, може да се сметне за вандал, който разрушава природата.” Противоположната ситуация е “когато работниците на строежа секат дървета, за да разчистят пространство за новата сграда, т.е. те не извършват нищо, с което компрометират характера си, не се отнасят като вандали към природата” (Krebs 1999: 58).

Интелигентните и благоразумни антропоцентристи никога няма да разрушат природната среда само за да запазят природния фундамент на своя собствен живот, но също и за да предпазят своите собствени положителни (естетични и емпатийни) чувства към цялостната, неразрушена природа. И така, в крайна сметка поведението на антропоцентриста не се различава от това на умерения неантропоцентирст, който признава на природата вътрешно присъща ѝ морална ценност.

Антропоцентристите действат различно само в сравнение с по-фундаменталните неантропоцентристи, например може да убият хлебарка в кухнята – нещо, което радикалният неантропоцентрист никога няма да направи. За антропоцентриста хлебарката може да има екологична ценност (в смисъл на “функция”), доколкото природата е сложна взаимосвързана система (онова, от което хората се нуждаят, за да живеят балансирано и да са здрави), но не и морална ценност сама по себе си. От гледна точка на антропоцентриста няма причина да не убива една конкретна хлебарка; никакво морално уважение няма да го спре да унищожи конкретната хлебарка. Това бележи и ясната разлика между умерения антропоцентристки възглед и радикалния неантропоцентристки възглед към природата. Има различни възможни гледни точки към “ценността на природата” в антропоцентристки смисъл – не само в инструменталистки или материалистки план. От друга страна, има сериозни причини да твърдим, че антропоцентристката етика е твърде ограничена, защото е твърде фокусирана върху човека, а не само хората принадлежат към моралната вселена.