3.2.1 Различни антропоцентрични позиции

Основният етичен въпрос е кой или какво е част от моралната вселена? С други думи, на кого или какво приписваме преки морални задължения? Кой или какво има чест, която трябва да уважаваме? В тази част от изложението ще се съсредоточим само върху антропоцентричната перспектива на моралната вселена. И така, антропоцентричната перспектива на екологичната етика е съсредоточена изцяло върху човека. В рамките на тесните граници на моралната вселена, които се възприемат като изцяло антропоцентрични, има различни пътища към достигане до отговора на нашия основен въпрос. Някои от най-честите отговори са (по Krebs, 1999: 19):

1. Само Аз (егоизъм)

2. Аз, семейството ми и приятелите ми (егоизъм на малката група)

3. Всички хора от моята класа (класова дискриминация)

4. Всички граждани на моята държава (национализъм)

5. Всички хора от моята раса (расизъм)

6. Всички хора от моя пол (сексизъм)

7. Всички живи човешки същества (универсализъм на настоящето)

8. Всички живи човешки същества към сегашния момент и от миналото (универсализъм, който включва и миналото)

9. Всички живи човешки същества към сегашния момент и към бъдещ момент (универсализъм, който включва и бъдещето)

В контекста на тази поредица от девет стъпки, всяка от които разширява границите на моралната вселена, моралната теория е антропоцентрична, ако избира една от позициите между (1) и (9) в границите на моралната вселена и изключва от пряка морална грижа всички нечовекоподобни същества. От разширената (физиоцентрична) перспектива, която също включва нечовекоподобни същества в моралната вселена, тази антропоцентрична позиция може да изглежда като “егоизъм на вида” или “видова дискриминация” (Singer, 1975) или като форма на “антропошовинизъм” (Routley and Routley, 1979).

Очертаната по-долу поредица представлява йерархична структура, която разширява фокуса на антропоцентризма все повече и повече. Тук не можем да анализираме всички различни позиции, но специален интерес представлява деветата антропоцентрична позиция, тъй като в нея се включват всички живи същества не само от настоящето, но и от бъдещето. И наистина онова, което днес причиняваме на природата, сериозно намалява шансовете на бъдещите поколения да водят добър живот. Ако моралното уважение е уважение към възможността за добър живот на всички останали, то трябва да запазва тази възможност и за бъдещите поколения. Трудно е да преценим какъв аргумент можем да предложим срещу този подход. Както казва Анджелика Кребс:

Пренебрежението и незачитането на правото на добър живот на онези, които ще дойдат след нас, които имат различна позиция във времето, е все едно да пренебрегнем правото на добър живот на онези, които са в различна позиция в пространството, например на хората от Третия свят. Ако второто е неморално, първото също би трябвало да е неморално (Krebs 1999: 20).

Не е ясно какво ще бъде бъдещето и от какво ще се нуждаят бъдещите поколения за постигане на благоденствие. Не можем точно да знаем, но можем да си представим някои основни потребности на хората от бъдещето; и макар да не можем да познаем техните лични и културни възможности за постигане на благоденствие, знаем достатъчно за универсално достъпните възможности за задоволяване на универсалните базисни нужди.

Например, те ще искат да бъдат здрави, а много от тях ще искат да се радват на свежи летни дни. Ако разрушим озоновия слой и бъдещите поколения трябва да стоят затворени вкъщи, за да избегнат рака на кожата, това няма да е морално правилно, нали? (Krebs, 1999: 20).

Тъй като ще ги има (екзистенция), бъдещите поколения ще имат същите морални права, които имат и настоящите, включително и правото на добър живот. Следователно, антропоцентричната етика трябва да признае, че имаме задължение да уважаваме и да се грижим за околната среда заради доброто на човешките същества и благоденствието на сегашните и на бъдещите поколения. Нещо повече, ясно е, че действията и политиките, които ние, съвременните хора, предприемаме, ще окажат сериозно влияние върху благоденствието на бъдещите поколения (вж. Gewirth, 2001). Макар да липсва взаимност (тъй като бъдещите поколения не могат да направят нищо за нас в замяна на онова, което ние бихме направили за тях) и да съществува невъзможност за знание (тъй като не знаем точно кой от бъдещите поколения как ще се държи; вж. Parfit, 1984), можем да твърдим, че нашите задължения се състоят в това да направим всичко възможно, за да сме сигурни, че не пречим на бъдещите поколения да посрещнат основните си нужди (вж. Barry, 1999). Това например “ни кара да анализираме и съответно да ревизираме настоящите равнища на замърсяване, изчерпването на ресурсите, климатичните промени и нарастването на населението” (Cochrane, 2007).