2.3 Защита на различни видове среда в международното право

2.3.1  Водните течения и езерата в международното право в областта на околната среда

Споменатата вече Конвенция за опазване и използване на трансграничните водни течения и международните езера отразява съвременното развитие на международното право в областта на опазването на околната среда чрез приложението на водещите принципи за превенция, отговорността на причинителя (замърсителя) и справедливост за и защита на правата на бъдещите поколения (чл. 2, ал. 5), извършването на оценка на въздействието върху околната среда (чл. 3) и обвързващото задължение за широко сътрудничество (чл 9 и сл.). Конвенцията за правото на ненавигационно използване на международните водни течения, приета през 1997 г., се опира на принципите за балансирано („справедливо“) разумно използване и разпределение, което предполага сътрудничество между държавите, и по-детайлни разпоредби, които уреждат задълженията за сътрудничество между държавите, заедно с вече формулирания във връзка с Trail Smelter Case принцип за избягване на по-сериозни щети. За разлика от разпоредбите на Конвенцията за опазване и използване на трансграничните водни течения и международните езера, принципът на превенцията има действие само по отношение на внасянето на чужди биологични видове. Държавите трябва да предприемат всички необходими мерки, за да предотвратят внасянето на чужди или нови биологични видове в международните водни течения, тъй като тази намеса може да има неблагоприятни последици за екосистемата (чл. 22).

И двете конвенции обаче се отнасят до принципа за устойчиво развитие, което по същество означава употреба в рамките на възможностите за възстановяване от нанесените щети.

2.3.2  Замърсяване на морските басейни

Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS), приета през 1982 г., потвърждава забраната за нанасяне на щети и подкрепя (чл. 194, ал. Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS) принципите на сътрудничество и приоритизирането на развиващите се държави (чл. 192 и сл.). Освен това съдържа общи разпоредби, които подпомагат предотвратяването на замърсяването на морската среда от земята и от морето, включително с цел защита на живите морски видове (чл. 204 и сл.). По-специфични разпоредби са формулирани в Лондонската конвенция за предотвратяване на замърсяването на морските басейни от преднамерено изхвърляне на отпадъци и други материали (1972); тя бива преработена изцяло и след нея се появява Международната конвенция за предотвратяване на замърсяването от кораби (MARPOL), подписана през 1973 г. и изменена с Протокол от 1978 г. Причината може да се търси в принципа на държавния флаг, според който нарушенията на разпоредбите на Международната конвенция за предотвратяване на замърсяването от кораби (MARPOL) са наказуеми съгласно правото на държавата, под чийто флаг плава даденият плавателен съд или която го използва, независимо кога е извършено нарушението (чл. 3 и 4 от Международната конвенция за предотвратяване на замърсяването от кораби (MARPOL). По условията на Лондонската конвенция за предотвратяване на замърсяването на морските басейни от преднамерено изхвърляне на отпадъци и други материали е от съществено значение в коя държава е регистриран даден плавателен съд или под чий флаг плава, в коя държава възнамерява да изхвърли отпадъчните вещества и накрая под чия юрисдикция извършва съответната дейност (чл. VII от Споразумението от Лондон). По отношение на петролните разливи например трябва да се консултират с Международната конвенция за подготовка, противодействие и сътрудничество при замърсяване с нефт от 30 ноември 1990 г. (ILM, кн. 30, 1991 г., 733), все още невлязла в сила, както и с Международната конвенция относно гражданската отговорност за щети от замърсяване с нефт от 1992 г..

2.3.3 Защита на атмосферата и космическото пространство

Конвенцията за трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния, подписана през 1979 г., налага умерени задължения на държавите. Протоколът от Монреал за веществата, които нарушават озоновия слой, задължава държавите постепенно да намалят употребата на фреони и да създадат рамка за употребата на халони. Изпълнителният комитет, изграден по силата на този Протокол, следи за спазване на тези задължения. Проблемите, които са обект на Рамковата конвенция за климата, не са обект на Протокола за парниковите газове от Монреал, а самата Конвенция има за цел да стабилизира концентрацията на парникови газове в атмосферата до ниво, при което ще се намали въздействието на опасната антропогенна намеса в климата (чл. 2). Очаква се развитите държави и останалите, посочени в Приложение I, сред които са и страните от Източна и Централна Европа, да намалят своите емисии, така че общото равнище след калкулиране и на изоставането на развиващите се страни да може да се върне отново на нивото от 1990 г.

Рамковата конвенция е ратифицирана във възможно най-кратки срокове от почти всички държави в света; възраженията са по принцип забранени (чл. 24). Това съответства на характера на Конвенцията като част от нов обществен закон, който се отнася до общия интерес и споделените проблеми на човечеството (които са т.нар. „обща грижа на човечеството“). Протоколът от Киото към Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (UNFCCC) от 1997 г. определя задълженията за намаляване на емисиите на индустриализираните страни, като посочва задължението на правителствата да отпускат разрешения за емисии под формата на процент от емисиите към 1990 г. Европейската общност и нейните членки вече са ратифицирали Протокола, докато Съединените щати са го подписали, но отказват да го ратифицират, защото се опасяват от последствията върху националната икономика.

Международното право в областта на околната среда търпи динамично развитие и се подчинява на няколко принципа, които са специфични за тази сфера.