Индекс на статията
1.2.3 Принцип на устойчивостта (устойчиво развитие)
Друг важен принцип е принципът на устойчивото развитие, който може да се разглежда като пример за прилагане на принципа на предпазливостта при използването на природните ресурси. Зад този принцип стои модел на използване на природните ресурси, който има за цел да посрещне нуждите на човека, но при запазване на устойчивостта на околната среда, така че не само настоящото, но и бъдещите поколения да могат да използват природните ресурси в сравнима степен. За първи път понятието „устойчиво развитие“ е формулирано от Комисията „Брунтланд“ (1987), чиято е и най-известната дефиниция на устойчивото развитие като развитие, което „отговаря на нуждите на настоящето, без да излага на риск способността на бъдещите поколения да задоволяват собствените си нужди“ (ООН 1987).
Понятието „устойчиво развитие“ обединява ресурсите и процесите на природните системи с човешките потребности и стопанската дейност на социалните системи. Още през 1970 г. понятието „устойчивост“ се появява в контекста на дефиницията за икономика „в равновесие с основните системи на екологично подпомагане“ (Stivers 1976). В основата на идеята за устойчивост и в контекста на тревожните изводи за ограниченията на икономическия растеж (Meadows et al. 1971) възниква и новата концепция за „стабилна икономика“ (Daly 1973), в чиято основа е залегнал специфичен акцент върху опазването на околната среда. В този контекст моделът на „устойчиво развитие“ не включва единствено проблемите на околната среда, но взема предвид и социалните и икономическите съображения, включително мерките за: разрешаване на противоречието между различни конкурентни цели и заинтересовани страни, както и хармонизиране на икономическия растеж и социалното развитие с грижата за качеството на околната среда. Концепцията за „устойчиво развитие“ – и на природата, и на обществото – включва разбирането, че оцеляването на човечеството зависи основно от оцеляването на природата (или на природната среда), защото икономическото и социално-културното благосъстояние е пряко обвързано с хуманното отношение към природата – природните ресурси, растителните и животинските видове и др., а експлоатацията и разрушаването на природата може да доведе до невъзможност да се поддържа човешкия живот и дори до изчезване на човечеството. Следователно теорията за устойчивото развитие се основава на предположението, че обществото трябва да се грижи за стабилността на три форми незаменим капитал: икономически, социален и природен капитал (вж. и Dyllick & Hockerts 2002; Daly 1973, 1991).
Дори и да открием как и с какво да заместим някои природни ресурси, едва ли ще бъдем в състояние да намерим заместник на услугите, предоставяни от екосистемата – озоновият слой например ни предпазва от опасни космически лъчения, а тропическите гори и водораслите в океана ни снабдяват с необходимия кислород. Мултифункционалността на много природни ресурси и биологичното разнообразие са незаменими. Освен това, влошаването на природните ресурси и загубата на ползите от природата (например усвояването на хранителни вещества в езерата) често са необратими процеси – подобно на загубата на етническо и културно многообразие (например при отмиращите малки езици). И само усилията за постигане на устойчиво развитие могат да ни осигурят както защитата на функционално непокътната околната среда, така и условия за оцеляването и поддържането на благосъстоянието на хората.
