1.5 Към аргумента за естетическото съзерцание
Г-н К. и Природата
Запитан за отношението му към природата, господин К. каза: “Когато излизам от къщи, сегиз-тогиз ми се приисква да видя няколко дървета. Най-вече защото с променения си външен вид в различните часове на деня и годишни времена те създават толкова силно усещане за реалност. В градовете започваме с време да се пообъркваме, понеже виждаме само предмети за потребление, къщи и шосета, които, ако не се обитават, остават празни, ако пък не се използват, губят смисъл. Нашият странен обществен строй ни кара да причисляваме и хората към предметите за потребление, затова дърветата, поне за мен, тъй като не съм дърводелец, притежават нещо независимо и поради това успокояващо. Иска ми се да вярвам, че дори дърводелецът вижда в тях нещо повече от работен материал. (Бертолт Брехт, из “Разкази за Господин Койнер”).
Екологичната етика се оформя като автономна академична област едва през 70-те години на XX в., когато стават очевидни всички опасности от щетите, които замърсяването и екологичното разрушение могат да нанесат на природата и благоденствието на хората. Едва тогава е отбелязан и напредък в научните изследвания на комплексните природни системи (екология и изследване на екосистемите) и на взаимовръзката между екосистемите и икономическото развитие, а аргументите на екологичната етика намират научни доказателства. Това важи особено за етиката на природните ресурси, но и за ландшафтната етика, които преживяват значителен подем.
Това развитие е съпроводено от сериозна промяна в общественото съзнание и информираност и повишаване на екологичната съзнателност. За първи път зеленото движение е в позиция ясно да заяви своя протест срещу разрушаването и натиска върху природата, при това на официално ниво, чрез зелените партии. Много от тези партии успяват да вкарат свои представители в националните парламенти, за да могат да съдействат за промяна на ситуацията в политически план.
По същото време за много хора става очевидно, че взаимоотношенията между хората, обществото и природата трябва да се интегрират в етиката като философска дисциплина. По този път защитниците на правата на животните могат да искат по-ефективна защита за сетивните животни, включително и по-разумно отношение към тях в селското стопанство (и животновъдството) и в научните изследвания (при опитите с животни). Налагат и необходимостта от мерки за борба с опасността от трайно изчезване на животински видове (птици, китове, големи примати и др.). Оказва се, че не можем да пренебрегнем изискванията за етично отношение към животните и за опазване на застрашените видове и на значимите екосистеми (напр. тропическите дъждовни гори), които допринасят за регулиране на световния климат и са местообитание на различни животински и растителни видове.
Екологичната етика не може да избегне конфликта между антропоцентричната и физиоцентичната етика. Тук възниква въпрос за основанията за етичното съизмерване и за баланса между конкретните интереси на хората и животните (растенията, биотопите, видовете и т.н.)? В кои случаи интересите на хората трябва да отстъпят пред интересите на други живи същества? В този контекст екологичната етика не само трябва да защити своите искания в борба с икономическите интереси и интересите на отделни обществени групи и на цялото общество, но и да се справи с неминумия вътрешен дебат за „правилната“ екологична етика.
