2.2 Обичайно международно право

Международното право в областта на околната среда представлява корпус от правни разпоредби, които осигуряват защитата на околната среда в целия свят. Принципът, от който се ражда международното право в областта на околната среда, е, че държавите не трябва да позволяват използването на тяхната територия по начин, който да нанася вреди на територията на други държави. Оттогава до сега обаче международното право в областта на околната среда се разширява с редица правно-обвързващи международни споразумения, които засягат широк спектър от области, в които биха могли да възникнат потенциални проблеми – замърсяването на сухоземните територии, морските води и атмосферата, защитата на дивата природа и опазването, биологичното разнообразие.

Основните моменти в развитието на международното право в областта на околната среда са:

• Конвенцията на ООН за околната среда на човека (UNCHE), провела се през 1972 г. в Стокхолм, Швеция.
• Публикуването на Доклада „Брунтланд“ от 1987 г. под заглавие „Нашето общо бъдеще“, в който се дава дефиниция на понятието „устойчивото развитие“.
• Конференцията на ООН за околната среда и развитието (UNCED) от 1992 г., т.нар. Световната среща за Земята, проведена в Рио де Жанейро, Бразилия.

Основният принцип на националното право в областта на околната среда, който бива договорен по време на Конференцията в Стокхолм през 1972 г., е, че държавите имат право да използват собствените си национални ресурси, но тяхна отговорност е и да гарантират, че действията, които се извършват на или произтичат от тяхната територия, не причиняват вреда на околната среда на други държави. Тази политика е известна днес като „обичайно международно право“. Това право включва всички норми и правила, които в съответните страни се следват по традиция и които са толкова разпространени, че са общи за всички държави в света. Невинаги е ясно кога един принцип се превръща в обичайно право, затова и често държави, които не желаят да бъдат правно обвързани, могат да формулират много аргументи против съответните правила и разпоредби.

Примери на обичайно международно право в областта на околната среда са:

• Задължението за незабавно предупреждение към други държави за опасности и извънредни екологични ситуации, свързани с възможни вреди върху околната среда, които могат да засегнат друга държава или други държави.
• Принцип 21 от Декларацията от Стокхолм („принципът за добросъседство“).

Задължението на държавите да предприемат определени действия (като например забрана за нанасяне на трансгранични щети на околната среда) обаче не следва от обичайното международно право, най-много да им бъде вменено задължението да упражняват дължимата грижа, която е част от традиционното обичайно право в областта на отношенията между държавите (вж. Simonis 2003: 227). Въпреки това предполагаме, че международното право в областта на околната среда ще играе все по-голяма роля. Позициите му, разбира се, ще зависят и от това доколко и как принципите, формулирани от Декларацията от Стокхолм от 1972 г., ще бъдат пренесени и приведени в действие в рамките на междудържавните споразумения и договорености. Специална роля в този процес играе и понятието „обща грижа на човечеството“, която до момента се ограничава до защитата на климата и биологичното разнообразие. Условията от Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (UNFCCC), която е международният договор, появил се в резултат от Световната среща за Земята през 1992 г., биха могли да обвържат държавите с по-сериозно отношение към задълженията им за справяне с глобалните проблеми на околната среда и по-специално с решение, свързано с проблемите, произтичащи от разделението на (икономически развития) Север и (слаборазвития и развиващ) Юг.

2.2.1 Принципи на международното право в областта на околната среда

Забрана за нанасяне на щети

Всяка държава има право да използва територията, над която има суверенитет. В момента това право е ограничено, така че всяка държава може да използва собствената си суверенна територия дотолкова, доколкото начинът, по който я използва, не нанася щети на територията на други държави. В тази област на действие на международното право има прецедент и той е от 1938 г. - т.нар. Trail Smelter Case. Емисии серен диоксид от стопилка в Канада на границата със САЩ причинили щети по реколтата на територията на Щатите. Арбитражният съд постановил, че нито една държава няма право, съгласно разпоредбите на международното право или съгласно законите на Съединените щати, да използва своята суверенна територия по начин, който да причинява щети на територията на друга държава, свързани включително с вредно влияние от опасни емисии, увреждане на имущество или на здравето, живота и правата на лицата на територията на държавата. Същевременно обаче нанесените щети трябва да са сериозни и вредата трябва да бъде доказана.

В следващите години и десетилетия действието на забраната за причиняване на щети на други държави се разширява значително и под юрисдикцията ѝ попадат и територии, които не принадлежат на никоя държава (т.нар. blank states). Такива са например Антарктика, територии в открито море (според чл. 192 и сл., 194 от Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS) и Космосът. Статутът им се основава на Принцип 21 от Декларацията за околната среда, приета на Конференцията на ООН за човешкото развитие, проведена в Стокхолм през 1972 г. В нея се посочва, че „суверенното право на държавите е да използват своите ресурси в съответствие със своите собствени политики по отношение на околната среда и да осигуряват информираност и отчетност за своите действия и за това, че дейностите в рамките на тяхната юрисдикция или под техния контрол, не причиняват щети на околната среда на други държави или територии извън национална юрисдикция“.

Отговорност на държавите по силата на международното право в областта на околната среда

Макар че вече са направени редица разяснения и ограничения по отношение на понятието за щета и условията за нанасяне на щети на околната среда от страна на суверенните държави, много въпроси остават открити. Такъв е например въпросът за стандарта на отговорност, който изисква определени ограничения и условия за валидността, обхвата и достъпа на принципа на превенцията в международното право и на режима за доказване на щети и увреждания под различни форми. Рядкост са случаите, в които се постановява поемане на сериозна отговорност в тесни рамки, особено когато са договорени. Пример за подобен казус е изграждането на обекти в космическото пространството (чл. II от Конвенцията за международната отговорност за вреди, причинени от космически обекти). Като се абстрахираме от проблема за международното изпълнение на подобна договореност на международната сцена без използване на военни средства, действащият закон за отговорността е приложим в много тесни граници. Когато увреждането на околната среда се дължи на взаимодействието на много различни лица – както частни, така и държавни – е   много трудно да се разграничат отделните лица, които могат да декларират отговорност, и да им се вмени задължението да поемат тази отговорност (един от примерите са действията, водещи до разширяване на дупката в озоновия слой).

2.2.1.3 Принципът „замърсителят плаща“ в международното право

Един от основните правни принципи с икономически и правни последици е, че замърсителят трябва да поеме разходите, свързани с отстраняване на замърсяването (Принцип 16 от Декларацията от Стокхолм). Той обаче се прилага главно при търсене на гражданска отговорност за дейности, които увреждат околната среда. Това е и основен принцип на международното право в областта на околната среда съгласно Преамбюла към Конвенцията за трансграничните последствия от промишлени аварии (вж. Преамбюл към Конвенцията за трансграничните последствия от промишлени аварии).

Принципът на превенцията в международно право в областта на околната среда

„За да защитят околната среда, суверенните държави трябва да прилагат принципа на превенцията в съответствие със своите възможности. Ако съществува опасност от сериозни и необратими увреждания на околната среда, липсата на научни доказателства не може да се използва като основание за отлагане на икономически ефективни мерки за предотвратяване на разрушаването на околната среда.“ Това е формулировката на принципа на превенцията в рамките на международното право като Принцип 15 от Декларацията от Рио. Той е част от множество конвенции и декларации като например Преамбюла на Виенската конвенция за защита на озоновия слой (1985) и Протокола от Монреал (1987), както и от Конвенцията за опазване и използване на трансграничните водни течения и международните езера от 1992 г. (чл. 2, ал. 5). В Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (UNFCCC) държавите, страни по програмата (чл. 3, ал. 3), се ангажират да предприемат превантивни мерки, за да намалят и спрат действието на причините за изменението на климата, за да го предотвратят или да сведат до минимум и да облекчат неблагоприятните последици. Международният трибунал по морско право също признава принципа на превенцията с решение от 27 август 1999 г. (така този принцип влиза в обичайното международно право).

Принцип на сътрудничеството в международното право в областта на околната среда

Принципът на сътрудничество е формулиран и в по-ранни споразумения относно споделеното използване на международните водни течения, а към момента вече е неразделна част от международното право в областта на околната среда. След формулирането на Принцип 24 от Декларацията от Стокхолм дейностите по опазването на околната среда на международно равнище трябва да се реализират в дух на сътрудничество. След формулирането на Принцип 7 от Декларацията от Рио за околната среда и развитието, приета през 1992 г., „държавите си сътрудничат в дух на глобално партньорство, за да поддържат здравето и целостта на екосистемите на Земята, да ги защитават и да ги възстановяват“. Според Принцип 13 „държавите трябва да си сътрудничат по-бързо и по-решително, за да има напредък в посока спазване и развитие на международното право по отношение на отговорността за и компенсирането на неблагоприятните въздействия от щетите върху околната среда, причинени от дейности, извършвани в рамките на юрисдикцията на държавите или под техен контрол спрямо териториите, които са извън тяхната юрисдикция“. Конвенцията за биологичното разнообразие урежда и съответно задължение за сътрудничество по отношение на териториите, които не се намират под нечия национална юрисдикция (чл. 5).

Специална форма на задължението за сътрудничество е задължението на държавите да се информират взаимно за предстояща или съществуваща щета за околната среда. Много споразумения съдържат такова изискване (например чл. 198 от от Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS); чл. 13 от Базелската конвенция за контрол на трансграничното движение на опасни отпадъци и тяхното обезвреждане); задължението за предоставяне на информация вече може да се разглежда като част от международното обичайно право. Изискването да се направи оценка на въздействието на околната среда, заедно със задължението за информиране, вече е част от редица международни договори (вж. например Конвенцията за оценка на въздействието върху околната среда в трансграничен контекст от 1991 г.). Рамката на международното задължение за сътрудничество в международното право в областта на опазването на околната среда определя конкретна отговорност на развитите страни за влошаването на околната среда – според Принцип 7 от Декларацията от Стокхолм и особено според Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (UNFCCC). Съвременното международно право дори включва изискване за съобразяване с и защита на интересите на бъдещите поколения – отговорност, която е далеч извън рамките на традиционната концепция за международното право като правна рамка, уреждаща отношенията между суверенни държави.

Опасни дейности според международното право в областта на околната среда

За особено опасни дейности се изисква частичен специален режим. Сериозна отговорност в тесни граници следва да се изисква, тъй като Конвенцията за международна отговорност за вреди, причинени от космически обекти (член II), урежда необичаен за международното екологично право, но приложим – и обективизиран – стандарт за дългове. Не е лесно обаче да се определи какво точно попада в обхвата на тези опасни дейности. Решаваща е степента на потенциалната вреда, като обаче не е много вероятно да става дума за влизане в потенциално взаимодействие. При всички положения в обхвата на това законодателство влиза ядрената енергия. А за замърсяващите дейности се взима предвид не само хармонизацията, но най-вече задължението за сътрудничество между страните. Многобройни двустранни и многостранни споразумения, като например резолюцията, приета в резултат на ядрената авария в Чернобил – т.нар. Конвенция за ранно уведомяване при ядрена авария, договорена през 1986 г. – включват детайлни разпоредби относно съдържанието и адресатите на информацията, която подлежи на незабавно предоставяне (вж. чл. 2, 5, 6).

През същата година е подписана Конвенцията за помощ в случай на ядрена авария или радиационна авария, която засяга общите задължения за засилено сътрудничество при ядрени аварии. Тя съдържа детайлни разпоредби относно помощта на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) и подкрепата за други държави и международни организации. Разрастващият се проблем с изхвърлянето на токсични и други опасни отпадъци, особено с практиката за изхвърлянето им в държави от Третия свят, в крайна сметка налагат сключването на редица допълнителни международни споразумения.

Организацията за африканско единство (OAU) приема Конвенцията от Бамако за забрана за внос на опасни отпадъци и контрол на трансграничното движение и третиране на опасни отпадъци в Африка през 1991 г. По онова време (чл. 4, ал. 1) вносът на такива отпадъци в Африка е незаконен и се определя като престъпление. В съответствие с Базелската конвенция за контрол на трансграничното движение на опасни отпадъци и тяхното обезвреждане от 1989 г. държавите не могат да транспортират отпадъци към страни, които забраняват вноса им. Ако не съществува обаче такава забрана, износът е разрешен, но само след писмено съгласие от страната вносител и не на юг от 60 градуса южна ширина. И двете конвенции съдържат детайлни разпоредби за интензивно сътрудничество, включително детайлни изисквания за информацията и информираността.